Култура и История

Огражден не е като другите планини. Ако караш от Петрич към границата с Македония, отляво се пада Беласица – покрита с плътна наметка от гори, тучна и мека, тук-таме прорязана от малки селца. Отдясно е Огражден – гола и камениста, някак дива и безмълвна. Но пък те тегли да я опознаеш поне малко – колкото ти позволи.
В края на лятото решаваме да посетим един от символите на планината – манастира „Свети Георги“, известен като Чуриловски, Игуменски, Огражденски, а нерядко и дяволски. Знаем от нашите приятели от село Боровичене, че манастирът се намира над село Гега и че отваря врати само на големи празници, а отецът, който го отваря, идвал от съседно село, яхнал муле.
До светата обител може да се стигне и с кола, но за предпочитане високопроходима. Иначе може да паркирате на главния път и да повървите около километър. От всички страни се откриват великолепни гледки, но не се чува и звук. На метри преди входа е първата чешма, на метри след входа – втората, а докато се разхождаме из двора, откриваме още две. Ако не друго, си имат вода на това място. И дяволи също – повече, отколкото може да видите в десет църкви накуп. Целият притвор на храма е изрисуван със сцени от Страшния съд, дяволи дебнат отвсякъде (оттук и името на манастира).
Има нравоучителни рисунки за различни професии – воденичарят, който лъже, е с вързан за шията камък, овчарят – с вързана овца, шивачът, ако е крал от платовете на хората, е с вързана огромна ножица и прочее ужасии. Рисунките са в ярки, сравнително скоро обновявани цветове за още повече въздействие. Мястото като цяло изглежда поддържано и обновено. Освен църквата, която е заключена, в двора се издига прясно белосана камбанария и реставрирана сграда с чардак и натежала от грозде асма отпред. Тъй като няма кого да питаме, зачитаме информационните табели и сайтове, за да разберем повече за мястото. Така научаваме, че манастирът е издигнат първоначално през XIV век, разрушен при османското нашествие и възстановен през 1858 г. Разрешение за това дал султан Абдул Меджид, а ферманът, издаден от него, се съхранява и до днес. Към манастира имало килийно училище за децата от околните села – очевидно това е сградата с чардака и лозата. Първият преподавател бил Стоян Гълъбов, изпратен на разноски на местните чак в Цариград с идеята да получи качествено образование и да предаде знанията си на българските ученици. Опитваме се да си представим как са стигали децата дотук, особено зимата, и поемаме по обратния път. Минута по-късно срещу нас се задава куче – първата жива душа от около час. А след него – муле с дисаги и възрастен мъж. Да, оказва се дядо Кирил, за когото бяхме чували, но не се надявахме да имаме късмета да срещнем. Връщаме се с него, естествено, дава ни да отключим църквата – било на хубаво, и се приготвяме да слушаме. Насреща ни седи изправен мъж, на когото 83-те години изобщо не личат, с черен панталон с ръб, спретната риза и отлично оформена артистична брада. „От 53 години се грижа за манастира, както и за храма в село Долене (също в Огражден). Като бях по-млад, обикалях пеш или с мотор, но от доста време съм с муле“, разказва дядо Кирил. Има си баба, седем години по-млада от него, и две деца. Живее в село Кукурахцево, на 3 км от манастира, което до 1947 г. е било една от 12-те махали на бившето сборно село Игуменец. „Кукурахцево е основано малко след падането на България под османска власт от двама братя – Палано и Стоян, бегълци от град Кукуш, днес в Гърция. Братята се установяват в Огражден, бягайки от турците, и си разделят земите, като единият остава в днешното село Чурилово, а другият в Кукурахцево. Манастирът е между двете села.“
Впечатлява ни чистата мисъл, богат речник и бистър ум на свещеника. Оказва се, че е получил образованието си именно тук – в килийното училище, в което е учил от 1944 до 1947 г. Носели си една торбичка с хляб, една с буквар и тетрадка, а зимата – и по едно дърво за огрев.
„Вярата търси просвета, а оттам идва и свободата – училището се появява 20 г. след отварянето на манастира. Имаше дисциплина, уважение към учителя, жажда за знания…“
Отец Кирил се връща в по-близкото минало и си спомня как местни майстори от Петрич реставрирали стенописите през 1979 г. със специални бои. Обръща ни внимание на турската черница в двора, специално донесена от Азия, за която се вярва, че помага при болести. Разказва ни за изобилието от светена вода в манастира, докарана през 1966 г., като владиката осветил самия извор, който е на 1000 м оттук.
Поглеждам крадешком към изрисувания свод с дяволите, връщам се към сладкодумния отец с ангелско излъчване и си мисля, че човек винаги има избор в коя посока да гледа.